Болката ми, обичай ме

2024 Автор: Harry Day | [email protected]. Последно модифициран: 2023-12-17 15:40

Болката ми, обичай ме.

Сцена първа.

Самотна килия, в която майката седи болка, причинена й от дете, когато то се е родило, и я лишава от обичайния й живот, т.е. илюзия, последвана от невинност. Майката страда и се чувства в затвора заради новия си образ на майката, а тъмничарят в нея е дете. Дететозатворникът пази болката на майката, като по този начин контролира майката, връзвайки я със себе си с вериги на ръцете и ключове на колана, с които звъни, качва се до килията и гледа през шпионката на вратата, сякаш гледайки в душата на майката. Детето пази болката на майката, докато самият той в крайна сметка става затворник в този затвор и зависи от живота на затворника, защото ако затворникът умре, той няма да може да бъде с нея и да я измъчва. Мъките на майката станаха за детето смисълът на работата му като надзирател, с течение на времето той стана садист, показвайки болката на майка си своята псевдо радост, че може да бъде освободен, защото има такава възможност. С течение на времето болката на майката започна да не вярва на щастието му с нейния мълчалив отказ да завижда на успехите му и да се ядосва на демонстрацията им. Ситуацията води до факта, че болката на майката се превръща в пазач на детето, което се превръща в затворник в собствения си затвор до самотната болка на майката. Болката на майката стана тъпа и загуби воля за борба, примири се с факта, че тя ще умре в този затвор, което не подхожда на детето, защото тогава то ще загуби контрол и привързаността си към майка си. Той е затворен в капана на безнадеждността и безизходицата на тази ситуация и чака ситуацията да бъде разрешена със смъртта на болката на майка си, а след това той, а не убиец и не победен, ще напусне затвора или може също да умре. Той не знае какъв ще бъде краят, а болката на майката също мълчи, не го пуска и не прави никакви опити да избяга или да умре сама. Всичко върви бавно и болезнено. Затворникът и надзирателят са се разменили и сега затворникът измъчва пазача и мълчи. Стражът моли за милост, намеквайки на затворника, че би било готино да умре и изнудва болката на майката с желанието му да умре. Болката на майката мълчи в отговор. Стражът се измъчва.

Сцена втора.

Всичко започва с факта, че детето търси майка, за да играе с нея и в търсенето си отива до гласа на майката, подобно на нервно мърморене и оплаквания от недоволство от живота (тези оплаквания след това ще бъдат промърморени от охраната, която гледа през решетъчния прозорец в килията до болката на майката). Детето отива при гласа и влиза в къщата, където майката стои пред огледалото и говори там с отражението си. Тя заминава за работа, която според нея тя наистина харесва, защото тя почива върху нея и това е за нея пътуване до свободата от затвора, в който живеят родителите й (нейните предци, нейното семейство, в което е израснала), и в която е принудена да живее до тях е тя (чувствата й към майка си). Тя си тръгва, а детето остава само в къщата, гледа се в огледалото, където майката е гледала по -рано и вижда как „през огледалото“се е появило в огледалото под формата на стена, оградена със стени, като например самотна килия и в тази мъгла седи майка му, нейното отражение и болката … Така влизат килия, затворник и надзирател.

Сцена трета.

Всичко започва с любовта на детето към майката и желанието му да играе с нея (самопознание). И той започва да играе с майката, която остана, т.е. с болката на майка си, той се опитва да я съживи, усещайки мъртвата й част от душата, разказва й новините и й казва какво иска да прави и как да играе. С течение на времето момчето вижда безсмислието на опитите си да извади болка от мъглата, а самият той вижда, че не иска да отиде при майка си в мъглата и свиква с ролята на наблюдател при огледалото. След това се развива в неговия експеримент за причиняване на болка на майката (болка на майката), като прави всичко, за да я раздразни, това го стимулира за по -нататъшни подобни действия. Превръща се в затвор, където едно пораснало момче (образът на Питър Пен, Карлсън) измъчва майка си и се чука. Той започва да разбира, че е в затвора заради нея, поради нежеланието й да излезе с него и да играе с него и това го ядосва. Тогава той се уморява от гнева си и се уморява да играе на стража. Тогава той започва да разбира, че самият той е станал затворник и вече иска милост от болката на майка си, за да го освободи. Тя не му вярва, той чувства, че тя усеща неговата лъжа във факта, че той не може да я напусне, защото той самият е надзирател тук и това го вбесява още повече. Той чака тя да умре, копирайки мълчаливото й мълчание и скучното седене на място. Той очаква, че тя ще умре първа, тя очаква той да напусне и да я остави свободна от него (фантазия да се отърве от вината пред детето и майка му). И двамата мълчат.