2024 Автор: Harry Day | [email protected]. Последно модифициран: 2023-12-17 15:40
Тъмно.
В тъмното има толкова много светлина, че плътността му трансформира формата и същността. Тъмно. Докосването й ме довежда до състояние на пулсиращо слънце, черно слънце. Пулсация на ръба на експлозията, непрекъсната, изтъкана от злото в най -чистата му форма, способна да генерира щастие. Невъзможно е да се разбере това състояние, тъмнината просто идва при вас и взема това, което иска, не чака удобен момент, аз живея само случайно, за секунда, две и след това отново поглъщане. Моят малък свят на болка и страдание, моят малък екзистенциален трудов лагер, последното ми убежище по пътя към вечността, гори с моето безсилие.
Тя е навсякъде и не можете да се скриете от нея във вашия измислен свят на фантазии и непрекъсната невроза. Дори не осъзнавам, че през цялото това време съм в нейната власт, дори нямам фантазия, че съм свободен, моето робство е абсолютно. Цялата сума от колективното несъзнавано, всички архетипове, всичко е наситено с борба и желание да бъдеш някой или нещо, но просто да не намериш свобода от тъмнината, да я разтвориш в себе си и да не се съпротивляваш на разтварянето си в нея. Не чакайте, не питайте, не търпете, всичко е в него, но вие не сте там, вие получавате и давате, има грандиозен поглъщащ ужасите израз на всеобщо несъществуване.
Усещам я навсякъде и винаги, тя е фонът на всичко, което е на заден план, тя е неосезаема, толкова се страхувам от нея, че не мога да вдигна очи към небето, защото дори по обед ще бъда заслепен от великолепната й великолепие гореща целувка на смъртта. Мракът се движи в мен и аз го следвам, тази тъмна прародителка на битието, носеща смъртен живот, ме олицетворява с лъчезарна усмивка на безсмислие. Кога друго мога да я опиша толкова розова? Вероятно никога като сега.
Толкова е наивно и страшно да бягаш от нейната неподвижна позиция, разбирам, че няма къде да бягам, но страшно и аз бягам, на работа и на друг континент, към друга вяра и други догми, към правила и лозунги, към страна, която още не е измислена, в историята, която ще пренапиша, бягам и светът стои неподвижен, целият в тъмнина. Той висеше на невидима нишка и големите кукловоди я дърпаха, но аз съм уморен и уплашен, уморен съм да се ужасявам, искам да се освободя от тази съдба и с всички сили скачам в тъмнината. И удряйки болезнено бетонния под До мен са моите братя в тъмнината, те ми помагат да се издигна още по -ниско, притискат ме по главата, призовавайки ме да бъда силен и успешен в битката. Как ме прецакахте всички.
Тъмнината сама решава кой, как и кога.
Пропастта не става по -малка от факта, че бягам.
